Търсене
Връзки по темата
Новини
In response to the concerns raised by several citizens about animal welfare in fish farming, the European Commission would like to clarify that the health and welfare of farmed fish is important for EU aquaculture.
One of the world's fastest growing food sectors, aquaculture accounts for about half of the fish eaten worldwide every year.
Fish farming is healthy and can help tackle overfishing and protect wild fish stocks. That is the message to be delivered today by European Commissioner for Maritime Affairs and Fisheries, Maria Damanaki, at a specially organised event at the Seafood Expo Global held in Brussels.

Методи в аквакултурата

Аквакултурата в Европа съществува в множество форми. Разграничение между тях може да се извърши по различни критерии: екстензивни или интензивни, в естествена среда или във водоеми, в сладка или морска вода, при постоянно протичане или с рециркулация, традиционни или модерни, класически или природосъобразни, на закрито или открито и пр. Въз основа на тези противопоставяния са възможни всякакви нюанси и множество комбинации. За представянето им най-лесно е да се проследи историческото развитие на аквакултурата в Европа.

Информационен лист pdf - 725 KB [725 KB] čeština (cs) dansk (da) Deutsch (de) eesti keel (et) ελληνικά (el) English (en) español (es) français (fr) Gaeilge (ga) italiano (it) latviešu valoda (lv) lietuvių kalba (lt) magyar (hu) Malti (mt) Nederlands (nl) polski (pl) português (pt) română (ro) slovenčina (sk) slovenščina (sl) suomi (fi) svenska (sv)

Екстензивна аквакултура

Формата на аквакултура, която първоначално се прилага, се състои в прекъсване на пътя за излаз на диви водни животни, заловени в лагуни, езера или малки недълбоки езерца, които във всеки момент да бъдат на разположение.

Лов на шарани в Чехия. © Збинек Мейта

Лов на шарани в Чехия. © Збинек Мейта

Тази форма на отглеждане датира от неолита, когато човекът започва да оказва въздействие върху природните ресурси, т.е. в Европа – 4000 г. преди новата ера. В Европа тази минималистична практика вече не съществува в наши дни, тъй като всички водни стопанства използват най-малко един вид техническо взаимодействие със средата или животното.



Вторият етап от развитието на аквакултурата се изразява именно в това да не се разчита вече единствено на природата, а водната среда да се приспособи, като се благоприятства развитието на популациите от риба, мекотели и/или ракообразни. Най-сложната форма на тази аквакултура е отглеждането на шарани в езерца, прилагано в Китай, свидетелства за което се откриват в известния Трактат на Фън-Лий, който датира от V в. пр.Хр.



А в Европа? Още римляните консервират стриди и угояват риби в специално предназначени за целта живарници. През Средновековието обаче започват да се развиват рибовъдни техники в езерцата, най-вече в манастирите, които се нуждаят от постна храна за многобройните дни на пост, наложени от християнската религия. В Южна Европа отглеждането на риба в полусолени води датира от същата епоха, когато започва приспособяването на крайбрежни лагуни и езерца, така че в тях да се задържат донесените от течението риби, като лаврака, морската каракуда и кефала, като често през различните сезони то се редува с производството на сол.



Тези форми на аквакултура, произлизащи от древните практики, продължават да съществуват и в наши дни в цяла Европа. Така е при традиционното екстензивно рибовъдство, което се прилага от Лапландия до Сицилия и от Кери до Тракия. То се състои в поддържането на езерцата (естествени или изкуствени) и на лагуните така, че в тях да се благоприятства развитието на водната фауна. Всяка зима водоемите се почистват и обогатяват с торове, за да се стимулира водната растителност, а оттам и да се повиши присъствието на микроорганизми, малки мекотели и ракообразни, на личинки и червеи, които са в основата на водната хранителна пирамида. Това води до благоприятно развитие на „търговските“ животни с по-високи производствени резултати, отколкото в естествената екосистема.



В сладководното рибовъдство произвежданите по този начин видове в зависимост от регионите са кафявата пъстърва, корегонусовата риба, арктическият сивен, змиорката, бялата риба, щуката и различни видове шарани, сомове, есетри, речни раци и жаби. В миналото тази дейност е в основата на внесените в европейската екосистема голям брой видове, които не са местни, напр. дъговата пъстърва, сивена, шараните и различните видове жаби и речни раци. В полусолена вода крайбрежните лагуни и езерца, в зависимост от географското си положение, осигуряват лавраци, змиорки и различни видове морски каракуди, кефали, есетри, скариди и черупчести.





Лов на шарани в Чехия. © Збинек Мейта

Лов на шарани в Чехия. © Збинек Мейта

Тази форма на отглеждане датира от неолита, когато човекът започва да оказва въздействие върху природните ресурси, т.е. в Европа – 4000 г. преди новата ера. В Европа тази минималистична практика вече не съществува в наши дни, тъй като всички водни стопанства използват най-малко един вид техническо взаимодействие със средата или животното.



Вторият етап от развитието на аквакултурата се изразява именно в това да не се разчита вече единствено на природата, а водната среда да се приспособи, като се благоприятства развитието на популациите от риба, мекотели и/или ракообразни. Най-сложната форма на тази аквакултура е отглеждането на шарани в езерца, прилагано в Китай, свидетелства за което се откриват в известния Трактат на Фън-Лий, който датира от V в. пр.Хр.



А в Европа? Още римляните консервират стриди и угояват риби в специално предназначени за целта живарници. През Средновековието обаче започват да се развиват рибовъдни техники в езерцата, най-вече в манастирите, които се нуждаят от постна храна за многобройните дни на пост, наложени от християнската религия. В Южна Европа отглеждането на риба в полусолени води датира от същата епоха, когато започва приспособяването на крайбрежни лагуни и езерца, така че в тях да се задържат донесените от течението риби, като лаврака, морската каракуда и кефала, като често през различните сезони то се редува с производството на сол.



Тези форми на аквакултура, произлизащи от древните практики, продължават да съществуват и в наши дни в цяла Европа. Така е при традиционното екстензивно рибовъдство, което се прилага от Лапландия до Сицилия и от Кери до Тракия. То се състои в поддържането на езерцата (естествени или изкуствени) и на лагуните така, че в тях да се благоприятства развитието на водната фауна. Всяка зима водоемите се почистват и обогатяват с торове, за да се стимулира водната растителност, а оттам и да се повиши присъствието на микроорганизми, малки мекотели и ракообразни, на личинки и червеи, които са в основата на водната хранителна пирамида. Това води до благоприятно развитие на „търговските“ животни с по-високи производствени резултати, отколкото в естествената екосистема.



В сладководното рибовъдство произвежданите по този начин видове в зависимост от регионите са кафявата пъстърва, корегонусовата риба, арктическият сивен, змиорката, бялата риба, щуката и различни видове шарани, сомове, есетри, речни раци и жаби. В миналото тази дейност е в основата на внесените в европейската екосистема голям брой видове, които не са местни, напр. дъговата пъстърва, сивена, шараните и различните видове жаби и речни раци. В полусолена вода крайбрежните лагуни и езерца, в зависимост от географското си положение, осигуряват лавраци, змиорки и различни видове морски каракуди, кефали, есетри, скариди и черупчести.





Култивиране на двучерупчести мекотели

Култивирането на двучерупчести мекотели, т.е. отглеждането на черупчести животни, си остава дейност по екстензивно развъждане.
Ферма за миди в Ирландия © Лионел Флагел

То до голяма степен се основава на родени по естествен път екземпляри и на хранителните вещества, предлагани в околната среда без никакви допълнителни „компоненти“. Силно застъпеното усложняване на процеса и на техниките позволява да се получат оптимални производствени резултати от това, което осигурява природата. В Европа отглеждането на стриди (развъждане на стриди) и миди (развъждане на миди) представлява 90 % от производството на двучерупчести мекотели. Това са много стари видове отглеждане, чиито основи датират от древността.

Развъждането на стриди днес е традиционна дейност в някои страни от ЕС, като Франция (90 % от производството в ЕС) и Нидерландия. В други страни то започва по-късно, по-специално в Ирландия. Различните методи за отглеждане се основават на традиционните методи. В Европа се отглеждат два вида: плоската стрида (Ostrea edulis) и чашковидната стрида (Crassostrea gigas), която е най-често срещана. На стридите са необходими 3–4 години, за да достигнат размерите за пускане на пазара.

Развъждането на миди е посветено също на два вида в зависимост от географския район на производство: на север синята морска мида (Mytilus edulis), която е по-малка, и на юг по-голямата черна морска мида (Mytilus galloprovincialis), известна като испанска или средиземноморска. Методите за развъждане зависят от видовете и регионите.

В Европа се отглеждат и други видове черупчести, като океански куанхог, мерценария, сърцевидна мида и охлюви.

Отглеждането на океанския куанхог (европейски или японски) започва по-скоро от това на останалите видове. То датира от 80-те години на XX век, когато, за да се защитят ресурсите, риболовът от брега или с драгаж вече не се предпочита. Размножаването се извършва по естествен път в производствените обекти или при контролирани условия в люпилни. Новоизлюпените личинки растат в съдове на дъното на водоеми, пълни с морска вода, или направо върху развъдни плоскости. След три месеца младият океански куанхог се посява върху приливната ивица (в Нормандия, Бретан, Кантабрия, Галисия) или в лагуни (в Поату-Шарант, Емилия-Романия, Венеция) и се събира две години по-късно. Основната част от европейското производство е в Италия.





Ферма за миди в Ирландия © Лионел Флагел

То до голяма степен се основава на родени по естествен път екземпляри и на хранителните вещества, предлагани в околната среда без никакви допълнителни „компоненти“. Силно застъпеното усложняване на процеса и на техниките позволява да се получат оптимални производствени резултати от това, което осигурява природата. В Европа отглеждането на стриди (развъждане на стриди) и миди (развъждане на миди) представлява 90 % от производството на двучерупчести мекотели. Това са много стари видове отглеждане, чиито основи датират от древността.

Развъждането на стриди днес е традиционна дейност в някои страни от ЕС, като Франция (90 % от производството в ЕС) и Нидерландия. В други страни то започва по-късно, по-специално в Ирландия. Различните методи за отглеждане се основават на традиционните методи. В Европа се отглеждат два вида: плоската стрида (Ostrea edulis) и чашковидната стрида (Crassostrea gigas), която е най-често срещана. На стридите са необходими 3–4 години, за да достигнат размерите за пускане на пазара.

Развъждането на миди е посветено също на два вида в зависимост от географския район на производство: на север синята морска мида (Mytilus edulis), която е по-малка, и на юг по-голямата черна морска мида (Mytilus galloprovincialis), известна като испанска или средиземноморска. Методите за развъждане зависят от видовете и регионите.

В Европа се отглеждат и други видове черупчести, като океански куанхог, мерценария, сърцевидна мида и охлюви.

Отглеждането на океанския куанхог (европейски или японски) започва по-скоро от това на останалите видове. То датира от 80-те години на XX век, когато, за да се защитят ресурсите, риболовът от брега или с драгаж вече не се предпочита. Размножаването се извършва по естествен път в производствените обекти или при контролирани условия в люпилни. Новоизлюпените личинки растат в съдове на дъното на водоеми, пълни с морска вода, или направо върху развъдни плоскости. След три месеца младият океански куанхог се посява върху приливната ивица (в Нормандия, Бретан, Кантабрия, Галисия) или в лагуни (в Поату-Шарант, Емилия-Романия, Венеция) и се събира две години по-късно. Основната част от европейското производство е в Италия.





Полуекстензивна аквакултура

Традиционното смесено култивиране в езерца и лагуни все повече еволюира в посока към по-целенасочено производство, което се нарича полуекстензивна аквакултура.

Плаващи клетки в Кипър © Лионел Флагел

Производителите вече не се задоволяват да увеличават естественото развитие на езерцето или лагуната, а подпомагат природата, като поставят в тях родените в люпилни малки и прибавят допълнителна храна. Най-яркият пример е отглеждането на шарани в езерца, широко разпространено в страните от Централна Европа. Аквакултурата в полусолена вода от Южна Европа също все по-често използва люпилните и промишлените храни, което позволява да се компенсира спадът в естественото възстановяване. При италианската „vallicoltura“ в делтата на По и Адидже лагуните се зарибяват с малките на лаврака и каракудата, за да се допълнят тези оредяващи в естествено състояние видове и да се компенсира изчезването на змиорката. При испанските „esteros“ и в Португалия тази практика позволява да се изучат нови видове, напр. калканът, морският език и сенегалският морски език.

За пълнота следва да се спомене и консервирането в живарници, плаващи в морето или твърди, на сушата. Тази практика е свързана с риболова. Тя позволява да се консервират и угоят животни, уловени с оглед на по-нататъшното им пускане на пазара. Практиката се прилага най-вече за животните, които не запазват вкусовите си качества, когато преминават през класически процеси на консервиране като апертизация, стерилизация или дълбоко замразяване. Най-честият пример са големите ракообразни като омара, лангустата и зеления рак, сезонът за улов на които е пролетта, но които по традиция се консумират по време на празниците в края на годината, през зимата. Друг будещ повече спорове пример е угояването на червения тон в плаващи клетки, което се появява през 90-те години на XX век в Средиземноморието. В случая през зимата се изнасят на по-добра цена уловените през пролетния риболовен сезон екземпляри.





Плаващи клетки в Кипър © Лионел Флагел

Производителите вече не се задоволяват да увеличават естественото развитие на езерцето или лагуната, а подпомагат природата, като поставят в тях родените в люпилни малки и прибавят допълнителна храна. Най-яркият пример е отглеждането на шарани в езерца, широко разпространено в страните от Централна Европа. Аквакултурата в полусолена вода от Южна Европа също все по-често използва люпилните и промишлените храни, което позволява да се компенсира спадът в естественото възстановяване. При италианската „vallicoltura“ в делтата на По и Адидже лагуните се зарибяват с малките на лаврака и каракудата, за да се допълнят тези оредяващи в естествено състояние видове и да се компенсира изчезването на змиорката. При испанските „esteros“ и в Португалия тази практика позволява да се изучат нови видове, напр. калканът, морският език и сенегалският морски език.

За пълнота следва да се спомене и консервирането в живарници, плаващи в морето или твърди, на сушата. Тази практика е свързана с риболова. Тя позволява да се консервират и угоят животни, уловени с оглед на по-нататъшното им пускане на пазара. Практиката се прилага най-вече за животните, които не запазват вкусовите си качества, когато преминават през класически процеси на консервиране като апертизация, стерилизация или дълбоко замразяване. Най-честият пример са големите ракообразни като омара, лангустата и зеления рак, сезонът за улов на които е пролетта, но които по традиция се консумират по време на празниците в края на годината, през зимата. Друг будещ повече спорове пример е угояването на червения тон в плаващи клетки, което се появява през 90-те години на XX век в Средиземноморието. В случая през зимата се изнасят на по-добра цена уловените през пролетния риболовен сезон екземпляри.





Отглеждане на малки с оглед на попълване на запасите

От XVII век запасите от сладководни риби на определени места започват да намаляват, вероятно поради увеличаване на населението. Властите започват да говорят за възстановяване на запасите в реките с родени в плен малки.

Отглеждане в люпилни © Лионел Флагел

В природата рибите отделят много голямо количество яйца, а само няколко индивида се превръщат във възрастни, след като избегнат хищниците, болестите, липсата на храна, замърсяването, термичните шокове и пр. Ролята на люпилнята е не само да се получат оплодени яйца, а и да се контролират всички параметри, които ще позволят на максимален брой индивиди да достигнат ювенилния стадий на развитие, за да бъдат пуснати обратно в естествената им среда при добри възможности за оцеляване.

През 1741 г. Щефан Людвиг Якоби, германски учен енциклопедист, създава първата люпилня за пъстърва във Вестфалия. Трябва обаче да мине още цяло столетие, преди откритието му да се мултиплицира в големи мащаби, за да се възстановят запасите във водоемите, обеднели след първоначалното настъпление на индустриалната революция в Европа, Съединените щати и Япония.

Тогава научните изследвания обхващат и сивена, корегонусовите риби, атлантическата сьомга, както и дъговата пъстърва в Съединените щати, внесена в Европа през 1874 г. поради ценните й качества. Напредъкът обаче се ограничава до пъстървовите риби, които се оказват относително лесни за размножаване в плен.

Трябва да се изчака до 1934 г., когато в Бразилия се открива хормоналната индукция и с нейна помощ се провеждат експерименти върху местните рибни видове. Тази техника се състои в инжектирането на хормони в рибата, за да се получи управлявано отделяне на гамети, както от мъжките, така и от женските екземпляри. Това откритие разкрива нови перспективи в областта на люпилното развъждане и позволява вниманието да се насочи към нови видове, които поради стреса в плен до този момент остават стерилни. След 1935 г. в СССР съветските учени получават малки от няколко вида есетри и дори започват да създават хибридни разновидности.

Възстановяването на запасите на екосистемата все още се прилага широко в наши дни както в сладководни басейни, така и в морската среда. Люпилните, които работят по този начин, обикновено се финансират от държавни програми за научни изследвания и се занимават най-вече с местни видове. По този начин в резултат от подобряването на качеството на водите и на инфраструктурните работи по възстановяване на свободното движение на мигриращите видове редица люпилни в Европа са се посветили на възстановяването на речните запаси от сьомга и есетра.

Възможно е също такива люпилни от обществен интерес да се впишат в проекти за „дива морска паша“. Тази практика датира от XIX век и се изразява в усилване на естествените запаси с ювенилни екземпляри от люпилните, за да се поддържа риболовът като стопанска дейност, иначе зависим от наличието на такива запаси, например при сьомгата в Балтийско море или морския език в Северно море. Следва да се отбележи, че откритията в тези поставени на научни основи люпилни често започват впоследствие да се прилагат и в търговската аквакултура.





Отглеждане в люпилни © Лионел Флагел

В природата рибите отделят много голямо количество яйца, а само няколко индивида се превръщат във възрастни, след като избегнат хищниците, болестите, липсата на храна, замърсяването, термичните шокове и пр. Ролята на люпилнята е не само да се получат оплодени яйца, а и да се контролират всички параметри, които ще позволят на максимален брой индивиди да достигнат ювенилния стадий на развитие, за да бъдат пуснати обратно в естествената им среда при добри възможности за оцеляване.

През 1741 г. Щефан Людвиг Якоби, германски учен енциклопедист, създава първата люпилня за пъстърва във Вестфалия. Трябва обаче да мине още цяло столетие, преди откритието му да се мултиплицира в големи мащаби, за да се възстановят запасите във водоемите, обеднели след първоначалното настъпление на индустриалната революция в Европа, Съединените щати и Япония.

Тогава научните изследвания обхващат и сивена, корегонусовите риби, атлантическата сьомга, както и дъговата пъстърва в Съединените щати, внесена в Европа през 1874 г. поради ценните й качества. Напредъкът обаче се ограничава до пъстървовите риби, които се оказват относително лесни за размножаване в плен.

Трябва да се изчака до 1934 г., когато в Бразилия се открива хормоналната индукция и с нейна помощ се провеждат експерименти върху местните рибни видове. Тази техника се състои в инжектирането на хормони в рибата, за да се получи управлявано отделяне на гамети, както от мъжките, така и от женските екземпляри. Това откритие разкрива нови перспективи в областта на люпилното развъждане и позволява вниманието да се насочи към нови видове, които поради стреса в плен до този момент остават стерилни. След 1935 г. в СССР съветските учени получават малки от няколко вида есетри и дори започват да създават хибридни разновидности.

Възстановяването на запасите на екосистемата все още се прилага широко в наши дни както в сладководни басейни, така и в морската среда. Люпилните, които работят по този начин, обикновено се финансират от държавни програми за научни изследвания и се занимават най-вече с местни видове. По този начин в резултат от подобряването на качеството на водите и на инфраструктурните работи по възстановяване на свободното движение на мигриращите видове редица люпилни в Европа са се посветили на възстановяването на речните запаси от сьомга и есетра.

Възможно е също такива люпилни от обществен интерес да се впишат в проекти за „дива морска паша“. Тази практика датира от XIX век и се изразява в усилване на естествените запаси с ювенилни екземпляри от люпилните, за да се поддържа риболовът като стопанска дейност, иначе зависим от наличието на такива запаси, например при сьомгата в Балтийско море или морския език в Северно море. Следва да се отбележи, че откритията в тези поставени на научни основи люпилни често започват впоследствие да се прилагат и в търговската аквакултура.





Интензивно сладководно рибовъдство

Обикновено обектите за интензивно сладководно рибовъдство се състоят от няколко правоъгълни бетонни водоема с различни размери и дълбочина, които да са подходящи за различните стадии от растежа на рибите. Те се захранват от канали, които улавят речната вода срещу течението и я изпускат по посока на течението, след като премине през всички водоеми. Това се нарича система с непрекъснато протичане.

Ферма за пъстърва в Ирландия © Лионел Флагел

След края на XIX век дъговата пъстърва е в челните редици на напредъка на европейското рибовъдство. Този американски вид всъщност се оказва по-приспособен към аквакултурата отколкото европейския си братовчед: по-устойчив е, расте по-бързо и понася по-голяма гъстота при отглеждане. До средата на XIX век обаче достиженията на аквакултурата остават ограничени поради неподходящото хранене, състоящо се основно от отпадъци от непреработени риби, и поради твърде високата уязвимост към епизоотиите, които не пропускат да засегнат отглежданите при голяма плътност риби в открити за набезите на външния свят места. Напредъкът през ХХ век обаче води до развитие в това отношение.

Открива се, че всеки вид се нуждае не само от специфично, но и от различно за всеки от стадиите си на развитие хранене. Много видове личинки понасят само жив планктон, който трябва да се произвежда в плен, защитен от микроби и вируси. Производството на сухи гранули за ювенилните и възрастните екземпляри представлява значителен напредък, но за всеки вид се налага да се определи съответната доза животински и растителни протеини, мазнини, минерални соли, витамини и други добавки, както и под каква форма да се дават гранулите и каква да бъда честота на хранене… В областта на здравето откритията в областта на лекарствените продукти, ваксините и превенцията позволяват да се води успешна борба с болестите.

Тези пробиви позволяват в края на 60-те години на XX век да се развият интензивни развъдници на дъгови пъстърви с търговски мащаби, най-напред в Дания, а впоследствие в цяла Европа. Днес европейското рибовъдство е значително диверсифицирано както по отношение на качеството на продуктите, така и на произвежданите видове. Освен дъговата пъстърва, която продължава да доминира, по интензивен начин се отглеждат и други сладководни риби: кафявата пъстърва, сивенът, арктическият сивен, корегонусовите риби, тилапията, бялата риба, сибирската есетра…

Днес обаче постоянното протичане отстъпва пред системите за рециркулация на водата. В тях водата остава в затворено обращение и се рециклира, за да може да „премине повторно“ през водоемите, за което са необходими множество тръбни инсталации. Едно от предимствата на тази система е изолирането й от външната среда, което позволява да се контролират всички параметри на водата: температура, киселинност, соленост, обеззаразяване…; това също позволява третирането на органичните отпадъци преди освобождаването им в природата. Освен инвестиционните разходи неин недостатък е енергопотреблението и зависимостта й от сложната техника.

Рециркулацията не е скорошна иновация. Тя се използва от дълго време в аквариумите и люпилните. Разпространява се и в производствените единици за угояване след 80-те години на XX век и днес се радва на известен успех, по-специално в страните с екстремен климат, тъй като позволява да се контролира температурата на водата през лятото и през зимата. В сладка вода тази система се използва главно за дъговата пъстърва, сома и змиорката, но е подходяща за всички видове, включително морските, какъвто е средиземноморският калкан.





Ферма за пъстърва в Ирландия © Лионел Флагел

След края на XIX век дъговата пъстърва е в челните редици на напредъка на европейското рибовъдство. Този американски вид всъщност се оказва по-приспособен към аквакултурата отколкото европейския си братовчед: по-устойчив е, расте по-бързо и понася по-голяма гъстота при отглеждане. До средата на XIX век обаче достиженията на аквакултурата остават ограничени поради неподходящото хранене, състоящо се основно от отпадъци от непреработени риби, и поради твърде високата уязвимост към епизоотиите, които не пропускат да засегнат отглежданите при голяма плътност риби в открити за набезите на външния свят места. Напредъкът през ХХ век обаче води до развитие в това отношение.

Открива се, че всеки вид се нуждае не само от специфично, но и от различно за всеки от стадиите си на развитие хранене. Много видове личинки понасят само жив планктон, който трябва да се произвежда в плен, защитен от микроби и вируси. Производството на сухи гранули за ювенилните и възрастните екземпляри представлява значителен напредък, но за всеки вид се налага да се определи съответната доза животински и растителни протеини, мазнини, минерални соли, витамини и други добавки, както и под каква форма да се дават гранулите и каква да бъда честота на хранене… В областта на здравето откритията в областта на лекарствените продукти, ваксините и превенцията позволяват да се води успешна борба с болестите.

Тези пробиви позволяват в края на 60-те години на XX век да се развият интензивни развъдници на дъгови пъстърви с търговски мащаби, най-напред в Дания, а впоследствие в цяла Европа. Днес европейското рибовъдство е значително диверсифицирано както по отношение на качеството на продуктите, така и на произвежданите видове. Освен дъговата пъстърва, която продължава да доминира, по интензивен начин се отглеждат и други сладководни риби: кафявата пъстърва, сивенът, арктическият сивен, корегонусовите риби, тилапията, бялата риба, сибирската есетра…

Днес обаче постоянното протичане отстъпва пред системите за рециркулация на водата. В тях водата остава в затворено обращение и се рециклира, за да може да „премине повторно“ през водоемите, за което са необходими множество тръбни инсталации. Едно от предимствата на тази система е изолирането й от външната среда, което позволява да се контролират всички параметри на водата: температура, киселинност, соленост, обеззаразяване…; това също позволява третирането на органичните отпадъци преди освобождаването им в природата. Освен инвестиционните разходи неин недостатък е енергопотреблението и зависимостта й от сложната техника.

Рециркулацията не е скорошна иновация. Тя се използва от дълго време в аквариумите и люпилните. Разпространява се и в производствените единици за угояване след 80-те години на XX век и днес се радва на известен успех, по-специално в страните с екстремен климат, тъй като позволява да се контролира температурата на водата през лятото и през зимата. В сладка вода тази система се използва главно за дъговата пъстърва, сома и змиорката, но е подходяща за всички видове, включително морските, какъвто е средиземноморският калкан.





Интензивно морско рибовъдство

През 60-те години на XX век от Япония е заимствана важна рибовъдна иновация: плаващата клетка.

Лов на сьомга в Ирландия © Лионел Флагел

Рибите се поддържат в плен в голяма мрежа с формата на торба, закотвена за дъното и поддържана от повърхността с плаваща правоъгълна или кръгла рамка, първоначално от бамбук, а скоро след това от пластмаса. В плаващи клетки японците угояват кехлибарени риби и каракуди. Идеята се изнася в Европа, където плаващите клетки първоначално се използват за отглеждане на дъгови пъстърви в защитените води на норвежките фиорди.

В края на 60-те години на XX век обаче започва да се изследва прилагането на клетките към нов вид: атлантическата сьомга. Люпилнята за нея е разработена от много години и произвежда голям брой млади сьомги в периода на миграция, т.е. ювенилни екземпляри, придобили способността да живеят в морска среда. Ето защо се прави бърза крачка към угояването в морето на тези млади сьомги в плаващи клетки, докато достигнат размерите на възрастни индивиди. Европейското отглеждане на сьомга се превръща в един от примерите за успешни практики от 70-те и 80-те години на XX век. Поради редкостта на сьомгата в свободно състояние тя по-рано е била луксозен продукт. Наличието й, и то на разумни цени, което е новост, се изразява в безпрецедентен търговски успех, който извежда морското рибовъдство сред секторите на бъдещето в Европа. Фиордите и заливите на Северно море и на запад от британските острови се „украсяват“ с ферми, най-вече в Норвегия и Шотландия.

Този успех на Севера печели привърженици. Средиземноморските страни изучават и въвеждат отглеждането на малките на лаврака и на червената морска каракуда. През 90-те години на XX век тяхното отглеждане се разпространява в целия Средиземноморски басейн и на Канарските острови. Сьомгата, лавракът и морската каракуда и днес са водещите продукти на европейското морско рибовъдство с диверсификация в качеството, която отговаря на сегментирането на пазара. Други видове малко по малко също започват да се появяват в клетки, например орловата сциена на юг и атлантическата треска на север.

През 90-те години на XX век и първите десет на следващия се развива още една форма на интензивно морско рибовъдство: тази на писиевите риби, които трябва да разполагат с песъчливо дъно. Затова наземните водоеми, захранвани с морска вода, позволяват да се развие оглеждането на калкан в Галисия. Напредъкът на рециркулационната технология обаче разкрива нови перспективи пред наземното морско рибовъдство. Изследват се нови видове, например морският език, отглеждан в разминаващи се плоски съдове. Освен това възможността да се контролират параметрите на водата, особено температурата й, позволяват освобождаване от повелите на климата. Така развъждането на калкан, лаврак и морска каракуда постепенно достига Северна Европа.

В началото на XXI век обаче се открива ново значително предизвикателство за аквакултурата. Европейската крайбрежна зона е свръхзаета и не предлага терени за разширяване на аквакултурата. Морското рибовъдство следователно трябва да се отдалечи от крайбрежието. То може да се осъществява на сушата благодарение на рециркулацията, като неудобството е свързано с разходите за изкуственото пресъздаване на морска вода. Може да се осъществява и в открито море, далеч от защитените крайбрежни зони. Морското рибовъдство в открито море е новото поле за изследвания в европейската аквакултура. Налице са обаче огромни технологични предизвикателства. Средиземно море е сред най-дълбоките в света, а североизточният Атлантически океан е сред най-ветровитите и бурни зони на Земята. Ето защо трябва да се разработят нови системи за затваряне на рибите, каквито са потопяемите клетки, а също и за хранене и наблюдение от разстояние…





Лов на сьомга в Ирландия © Лионел Флагел

Рибите се поддържат в плен в голяма мрежа с формата на торба, закотвена за дъното и поддържана от повърхността с плаваща правоъгълна или кръгла рамка, първоначално от бамбук, а скоро след това от пластмаса. В плаващи клетки японците угояват кехлибарени риби и каракуди. Идеята се изнася в Европа, където плаващите клетки първоначално се използват за отглеждане на дъгови пъстърви в защитените води на норвежките фиорди.

В края на 60-те години на XX век обаче започва да се изследва прилагането на клетките към нов вид: атлантическата сьомга. Люпилнята за нея е разработена от много години и произвежда голям брой млади сьомги в периода на миграция, т.е. ювенилни екземпляри, придобили способността да живеят в морска среда. Ето защо се прави бърза крачка към угояването в морето на тези млади сьомги в плаващи клетки, докато достигнат размерите на възрастни индивиди. Европейското отглеждане на сьомга се превръща в един от примерите за успешни практики от 70-те и 80-те години на XX век. Поради редкостта на сьомгата в свободно състояние тя по-рано е била луксозен продукт. Наличието й, и то на разумни цени, което е новост, се изразява в безпрецедентен търговски успех, който извежда морското рибовъдство сред секторите на бъдещето в Европа. Фиордите и заливите на Северно море и на запад от британските острови се „украсяват“ с ферми, най-вече в Норвегия и Шотландия.

Този успех на Севера печели привърженици. Средиземноморските страни изучават и въвеждат отглеждането на малките на лаврака и на червената морска каракуда. През 90-те години на XX век тяхното отглеждане се разпространява в целия Средиземноморски басейн и на Канарските острови. Сьомгата, лавракът и морската каракуда и днес са водещите продукти на европейското морско рибовъдство с диверсификация в качеството, която отговаря на сегментирането на пазара. Други видове малко по малко също започват да се появяват в клетки, например орловата сциена на юг и атлантическата треска на север.

През 90-те години на XX век и първите десет на следващия се развива още една форма на интензивно морско рибовъдство: тази на писиевите риби, които трябва да разполагат с песъчливо дъно. Затова наземните водоеми, захранвани с морска вода, позволяват да се развие оглеждането на калкан в Галисия. Напредъкът на рециркулационната технология обаче разкрива нови перспективи пред наземното морско рибовъдство. Изследват се нови видове, например морският език, отглеждан в разминаващи се плоски съдове. Освен това възможността да се контролират параметрите на водата, особено температурата й, позволяват освобождаване от повелите на климата. Така развъждането на калкан, лаврак и морска каракуда постепенно достига Северна Европа.

В началото на XXI век обаче се открива ново значително предизвикателство за аквакултурата. Европейската крайбрежна зона е свръхзаета и не предлага терени за разширяване на аквакултурата. Морското рибовъдство следователно трябва да се отдалечи от крайбрежието. То може да се осъществява на сушата благодарение на рециркулацията, като неудобството е свързано с разходите за изкуственото пресъздаване на морска вода. Може да се осъществява и в открито море, далеч от защитените крайбрежни зони. Морското рибовъдство в открито море е новото поле за изследвания в европейската аквакултура. Налице са обаче огромни технологични предизвикателства. Средиземно море е сред най-дълбоките в света, а североизточният Атлантически океан е сред най-ветровитите и бурни зони на Земята. Ето защо трябва да се разработят нови системи за затваряне на рибите, каквито са потопяемите клетки, а също и за хранене и наблюдение от разстояние…